Историята за може би един от най-големите атентати в България започва в
ранната привечер на 14 април 1925 година, когато народният представител
от Демократическия сговор Константин Георгиев е убит. Надали тогава
някой си е и помислил дори, че това ще бъде началната страница на една
трагична история, а именно атентатът в църквата “Света Неделя” в София,
извършен на 16 април 1925 година.
Погребението на депутата е
определено за 16 април в 15 часа в храма “Света Неделя”, където се
очакват да дойдат хора от най-висшата класа – множество офицери,
войници, висши чиновници, част от министрите и Негово величество цар
Борис III. Тук е моментът да отбележим, че това е и замисълът на
атентаторите – да бъдат събрани на едно място възможно най-много
влиятелни политически фигури, за да бъдат премахнати. Затова по-рано
казахме, че трагедията започва още на 14 април.
Въпросите, които веднага
изникват на преден план, са: кои са организаторите на атентата и как са
допуснати да поставят взривоопасни вещества в свещения храм?
Както всички знаем, в първите
две десетилетия на ХХ век голяма сила набират крайните течения в
политиката. Идеологии като комунизъм и анархизъм стават все по-популярни
сред обществото. Макар да предлагат много социални реформи,
единственото, до което водят е напрежение в държавите. Последователи на
подобни идеологии съществуват и в България. През 1923 година Българската
комунистическа партия (БКП) организира въстание, което е потушено по
кървав начин. Следващата стъпка на Военната организация на същата партия
(БКП) е именно атентатът в храма “Света Неделя”. Смелостта и
готовността за действията на атентаторите идва от връзката им с
Коминтерна, който вече разполага с властта в Русия.
Атентатът е планиран
старателно, а главно действащите лица са Никола Петров, Димитър
Златарев, Петър Абаджиев, Марко Фридман, Коста Янков и още един човек,
който може би изиграва най-главната роля – Петър Задгорски. Не за друго,
а защото той е клисарят, благодарение на когото в църквата биват
внесени 25 килограма взривни вещества. Ето как си го спомня Александър
Цанков:
“И сега, след 30 години, виждам пред мен образа на този злодей –
висок, строен, облечен в дълга, подобна на попско расо черна клисарска
дреха, с подстригани мустаци, голобрад, сключени черни вежди, причесана и
прилепена, гъста, мазна черна коса, с бледо мургаво лице и поглед на
орел лешояд в човешки образ.”
Същият на 16 април 1925 година около 15ч. и 20 минути се качва на
тавана, почуква на вратата три пъти, какъвто е уговореният знак, и
тогава Никола Петров запалва фитила – експлозивът се взривява, а над
черквата се издига черен облак. Главният купол на църквата се събаря, а
под него се намират множество невинни хора. Пожарният командир Юрий
Захарчук споделя:
“Там видях жива гробница: парчета от икони, разхвърляни шапки, ръце, окървавени глави и всичко това бе застлано с кръв. Всички хора бяха загубили присъствие на духа, бягаха на всички посоки и викаха.”
Жертвите са много, трагедията е огромна, а хаос цари навсякъде. По
случайност всички членове на правителството се отървават с не толкова
тежки наранявания. А главната “мишена” Цар Борис III изобщо не присъства
на опелото за Константин Георгиев, тъй като е на друго погребение на
убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.
Макар министрите и царят да се спасяват, общият брой на загиналите е огромен и ужасяващ – 213 души, а сред тях са 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани и 3-ма депутати. Сред загиналите са бойци, които са се сражавали геройски за своята родина. Стефан Нерезов например е офицерът, водил Първа българска армия край Дойран. Други видни личности, загубили живота си в православния храм, са генерал-лейтенант Калин Найденов (военен министър по времето на ПСВ), генерал Александър Давидков, генерал-майор Иван Попов, майор Никола Рачев.
Делото за атентата започва на 1
и завършва на 11 май. Съучастниците на Петър Задгорски правят опит да
го убият, но той успява да избяга и се предава в полицията, където
признава всичко. Така ръководителите на военното крило на БКП са
намерени, но един от тях е убит, а другият се самоубива. Голямата част
от организаторите получават смъртни присъди, изпълнени публично на 27-ми
май.
Отзвукът от атентата обаче не
доставя нужния ефект за БКП. Посланието до управляващите несъмнено е
изпратено, отговорът от правителството обаче тепърва предстои. Още на
същия ден – 16 април, в България е обявено военно положение, което
продължава до октомври 1925 г. Започват “Априлските събития“ – поредица
от репресивни действия срещу дейците на партията. Безспорно
най-кървавият атентат в българската история преди всичко повдига въпроси
като: има ли граници силата на идеологиите, докъде се простират те,
може ли целта да оправдава средствата? Изводите и отговорите на тези
въпроси оставяме на вас.
ИЗТОЧНИК: http://www.bulgarianhistory.org
източник на снимките: www.lostbulgaria.com ; stara-sofia.com
източник на снимките: www.lostbulgaria.com ; stara-sofia.com
вж още: https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/
мир на праха на загиналите българи...
Няма коментари:
Публикуване на коментар